Театърът като имунна система на обществото

Пет години след излизането от тийнейджърския си период, който комфортно наричаме “преход”, България започна да си дава сметка, за това какво е да носиш отговорност и да не се криеш в несъразмерно голямото палто на осиновената “демокрация”. Макар и театралните реформи от последните години да не са в особена полза на новите форми и устойчивото развитие на културата и театралните структури, личните постижения на определини хора доказаха, че не множеството, а едениците са тези, които задават новите тенденции.

Израствайки от този незрял период, в който всичко пошло бе определяно за модерно и демократично, българският театър започва да съзнава ролята си на важно звено в информационното общество. Театърът отново започна да се възприема като явление, което одухотворява и променя цялостните обществени нагласи.

Задушени от статуквото и порядките в държавните и общинските театри, много театрали се отделиха от щатната система на работа и започнаха или да работят на хонорар, или да създават свои театрални студии, ателиета и работилници. Този процес провокира промяна и в политиките и стратегиите на репертоарните театри. Постепенно започна да се задейства механика на приемственост и копродуциране на представления между независими и субсидирани театри. Това до голяма степен бе продиктувано от рефлекциите и потребностите не само на артистите, но и на публиката. Което показва, че тя няма как да бъде залъгвана дълго време с ниско стойностни продукции. Делегираният бюджет (годишното финансиране до голяма степен се определя от броя продадени билите)на държавните започна да намаля влиянието си върху директори и ръководства. До скоро те виждаха като единствен вариант за максимални продажби на билети, само в поставянето на пошли комедии и добре познати истории, разказани по възможно най-елементарния начин. Под предтекст, че зрителите имат нужда от по-лековати сюжети и форми. За щастие винаги има хора, които не се подават на порочните практики и съумяват да съхранят стойностния театър. Режисьори като Александър Морфов, Маргарита Младенова и Явор Гърдев не изменят на своите театрални виждания и все повече търсят позиции със своите представления, като противовес на глупостта, неуважението и интелектуалния геноцид. В представленията си Морфов извежда обществените и личностните недъзи, оглеждайки ги в действителността на персонажите си. “Хъшове”, “Дон Жуан”, “Животът е прекрасен” дават нужната глътка въздух в задуха на ротината, сменяйки кодевете на ежедневието и неговата битова детайлност, без да го изопачава или фанатизира.    Извеждането на базистни, вътрешни човешки проблеми в сценични образи също така е запазена марка на театъра на Маргарита Младенова и Театрална Работилница “Сфумато“. Образи въплатени в пътешствия и обиталища на човешкия космос, обгърнати с разтревожена обич към пътешественика.

Театърът за широката публика е задължителна част от пълноценния културен климат. Но цялостната екосистема е възможна само при наличието на нужното разнообразие от видове. Преди около пет години се появи една непозната до този момент животинка, наречена независим театър. Трябваше да минат две години да стане ясно, че това не е вид, който иска да упрекне в ненужност репертоарните видове, или пък да стои угодно в позицията на нова, екзотична порода. В основата на тази еволюция е заложена микро фауна от млади театрали, притежаващи специфични художествени  критерии за театралния език и за начина, по който искат да общуват с публиката. Младен Алексиев, Веселин Димов, Гергана Димитрова, Ида Даниел, Валерий Пърликов, Марий Росен, Явор Kостов, Василена Радева, Вили Прагер, Ива Свещарова, Мирослав Йорданов, Живко Желязков са основна част от звеното на незивисимия театрален сектор, което създаде нужното разнообразие. Благодарение на техните усилия (и на много други независими артисти) от четири години в България се провежда Фестивал за Свободен Театър- , организиран от създалата се Асоциация за Свободен Театър- АСТ. Освен своите индивидуални търсения на театрални естетики, хората от АСТ развиват и всички останали структурни звена в съвременното сценично изкуство. Всяко издание на фестивала акцентира върху проблемите и нуждите на независимия театър конкретизирайки ги в няколко основни теми –пространства, публики, нови форми и финансиране. Тези теми достигнаха своя пик в последното издание на Фестивала за Свободен Театър, на което гостува най-голямата мрежа за независими артисти “IETM”.

През последните години бяха открити няколко нови пространства, които за съжаление не са достатъчни да поберат разрастващата се сцена. Основният проблем е, че малка част от тях са пригодени за нуждите на съвременния танц и първорманс, в чисто технически аспект. Което прави задачата на независимитен театрали още по сложна.

Голям принос за развитието на съвременната сценична сцена имат  Ива Свещарова и Вили Прагер, които от седем години организират фестивала за съвременен танц и пърформанс “АНТИСТАТИК”. Полагайки все повече усилия те намират начин да се вмъкват  във все по стесняващите се финансови рамки, които им се предлагат. Но въпреки това фестивалът представя на българската публика водещите съвременни, сценични артисти, като – Елизабете Фингер, Дани Браун, Джи Е Лим, Иво Димчев и др.

Трудностите в театъра по скоро са знак за отрезвяване и отърсване от посредствеността, отколкото за криза и застой. Различията между тези, които не са съгласни на компромиси и примиренческо-угодните ясно се разпознава в политиката на частните театри. Добър пример за това е пловдивският, частен, куклен театър “ХЕНД”. Основателите на театъра Мариана Ангелова и Ивомир Игнатов – Кени (смея да твърдя най-виртуозно острият клоун в България) успяват вече пет години да обновяват репортора си със стойностни представления за малки и големи. От Джани Родари до Сервантес, от авторски текстове до добре познати и традиционни. Кени и компания радват зрителите си с продукции базирани на динамиката на клоунадата и гестуса на човешката ръка. Другият театър, който също може да бъде съотнесен към героичния- романтизъм като жанр в театралния гладомор на територията на България е Родопският Драматичен Театър “Николай Хайтов”. Театър, който демонстрира завидно самочувствие и смелост в изграждането на репертоара си и в подхода към представленията.

Говорейки за смелост в театъра няма как да не спомена Театър Реплика. Трупа създадена преди четири години от ентусиазма на току-що завършилите актьори – Ованес Торосян, Благой Бойчев, Милко Йовчев, Ивайло Драгиев. През последните няколко години трупата започва да работи изцяло в посока на документалните представления. Още след първата си постановка, публиката разбра, че това е липсващият театър, който ще замени уклончивостта с катогоричния и радикалния си изказ. Театър, който носи отговорността за проблемите, които все се опитваме да заобиколим като чужди.

Голяма роля за развитието на „Реплика“ в посока на радикалния театър изигра появата на Георг Жено – режисьор и съосновател на Театър Док. През 2013 година той бе поканен и убеден от театроведа и фестивален селекционер Василка Бумбарова, че трябва да дойде точно в България и да работи точно с тези хора. В момента Георг Жено ръководи друга платформа за остър, социален театър, зедно с актрисата Ирина Андреева- „Институтът на боклуците“.

Театърът, който случват тези, за които ви разказах и много други като тях е театърът, в който хората ще припознаят бита си и както Юлия Огнянова* казва ще превърне нравствените им проблеми в естетически.

Published on 30 May 2015 (Article originally written in Bulgarian)