СОЦИАЛНОТО ЛИЦЕ НА ТЕРОРизмът
70- те години на миналия век в Германия ще останат белязани в историята с имената на Андреас Баадер, Улрика Майнхов, Гудрун Еслин, Бригит Асдонк и много други леви активисти. По-късно те ще бъдат наречени терористи, познати още като „Бандата на Баадер и Майнхоф“. Провокирани от нарастващото американско влияние в Германия и явните симпатии към нео-империализма от страна на новопоявилото се юпи- общество, бандата започва да защитава социално демократичните интереси на средната класа. Белезите от Втората световна война още не са заличени, а погледите сякаш отново се насочват в крайно дясна посока.
45 години след появата на фракция „Червена армия“, съжителстваме с явлението „тероризъм“, като със съсед от американски квартал, … знаеш го, но не го познаваш. Засилващият се медиен интерес към терористичните атентати формира мнения в обществото, от които се създават представи, шаблони, на които хората се доверяват. До голяма степен това влияние се дължи на презокеанската западна култура от последните няколко десетилетия. Утвърждаването на Биг Брадър обществото или животът под постоянно видео наблюдение постепенно изместват вниманието от същината на проблемите към по-зрелищната им форма. Създаването и налагането на образи, без особено значение какво точно стои зад тях, често води до масови заблуди и психози. Свръх информацията и агресията на рекламите и шоубизнеса отдалечават човека от плурализма в мисленето му спрямо заобикалящите го събития. Все по-трудно успяваме да се концентрираме в нещо конкретно, имайки предвид свободния достъп до всичко. Все по-рядко се съмняваме в истинността на новините, които ни се поднасят като факти.
37 години след смъртта на Андреес Баадер, обявена като самоубийство, в затвора Стамхайм- Щутгарт отново преразглеждаме тероризма като явление. В същия град, само че в друга сграда. Театър „Schauspielhause“ е домакин на международния театрален фестивал „ТЕРОРизъм“. Под егидата на UTE (Union des Théâtres de l’Europe), фестивалът представи пет постановки от пет страни, специално продуцирани за случая (5 мorgen —– State Theatre Schauspiel Stuttgart, Germany; We Chew on The Bones Of The Time — – National Theatre of Oslo, Norway; The Dragonslayers —– the Yugoslav Drama Theatre, Belgrade, Serbia; God Waits at the Station —– Habima – National Theatre of Tel Aviv, Israel, Tel Aviv; La Baraque — La – Coméedie de Reims, France). Официалната програма е допълнена от дискусионни панели и перформанси. Имайки предвид зачестяващите актове на “тероризъм“ на различни локации с различни предполагаеми причини, заглавието на фестивала изследва логоса на думата „ТЕРОРизъм“ в контекста на социалните механизми и съответните рефлекции.
14 години откакто „тероризмът“ се превърна в претекст за взимането на свръх мерки за сигурност и до голяма степен за преминаването на допустимите граници на човешките права и личното пространство. С не малката подкрепа от страна на медиите бе популяризирано удобното за САЩ явление, с което „узаконяват“ военните си намеси. За съжаление „тероризмът“ не провокира появата на реални защитни мерки, а се превръща в повод за ограничаване на човека и за налагането на все по-крайни рестрикции за свободното му съществуване в обществени пространства. Големият брат успява да си подсигури присъствие на почти всяко обществено място. Личното пространство и личният живот до голяма степен остават само в историите и в книгите. Спрямо функциите си на социално културно явление и респективно на горепосочените тенденции, театърът насочва вниманието си към новообособилия се „изъм“. С различни естетически форми и изразни средства той започва да изследва психологията и въздействието на „ТЕРОРизма“ като нов начин за насаждане на омраза и политико- обществени противоречия. В този ред на мисли от особено значение е как театърът представя въпросното явление, с каква нагласа и какви изразни средства. Няма нужда да се изострят допълнително характерните му черти, няма нужда да се подстрекават допълнително междурасовите, религиозните и политическите конфликти, няма нужда да се обвинява. Говорейки за „ТЕРОРизъм“ с езика на театъра би трябвало да вървим в обратната посока, да го обезличим, да го освободим от изкуствено създаденото му лице, от превръщането му в персонаж.
6 месеца след атентата в редакцията на френското сатирично списание „Шарли Ебдо“, по време на фестивала в Щутгарт е показано представлението „Бараката“ на режисьора Людовик Лагард. Две седмици преди премиерата в театър „Comédie de Reims“- Париж режисьорът получава телефонно обаждане по време на репетиции, с което му известяват за атентата. Проектът не е прекратен, премиерата е факт, а резултатът е бурно реагираща публика, при това с положителна емоция.
Наши дни. „Бараката“ от Аят Фаез, малък апартамент в Париж, двама мъже и една жена на средна възраст разиграват своя сравнително мизерен живот, пушейки джойнт, бутайки се взаимно през прозореца и в крайна сметка превръщащи се в изпълнители на терористични поръчки. Терорът в случая е само част от незавидното ежедневие на парижанин от ниските слоеве на обществото. С миши уши и нелепи движения, главните актьори изготвят експлозиви с маниера на деца, които не знаят какво правят. Естествено съвсем скоро парите, които получават за тази дейност, ги увличат и играта преминава на друго ниво. Нелепи, смешни, будещи съжаление и присмех, персонажите олицетворяват тероризма като лошо стечение на обстоятелствата. Почти същата схема се получава и при увличането по наркотиците, алкохола, проституцията и хазарта. Липсата на култура, в комбинация с нисък стандарт на живот, е добра предпоставка за лесна деградация. Естествено мащабите на вреда са различни, но изводите са почти еднакви. Умишлено създаваните информационни деформации, медийните манипулации, насаждането на омраза и най-вече лошите условия на живот неминуемо водят до отрицателни рефлексии върху обществото.
6, 8 или 10 месеца преди… няма никакво значение. „Тероризмът“ се превръща в статистика, новина за един ден, а „ТЕРОРизмът“ е нещо, което трябва да се обследва при това не само с методиките на сценичното и екранното изкуство, нали?
Published on 1 December 2015 (Article originally written in Bulgarian)
