-> read in english

Разговор с Горчин Стоянович за постоянните величини в театъра и менящите се социално-политически пейзажи

От неделите се очаква да са спокойни дни за почивка и лежерни занимания. Но далеч не такава беше третата неделя на месец септември в столицата на  Сърбия – Белград. Наместо това се оказа денонощие, заредено със силни вълнения, надежди, страхове, политика и планове за бъдещето. 17 септември приключи с финала на Евробаскет 2017, който Сърбия загуби от Словения и всички гледаха, включително хората от театъра. От рано сутринта пък центърът на града се готвеше за гей парада, който по-късно влезе в новинарските емисии като първото по рода си събитие в региона, поведено от министър-председателя на държавата. И не на последно място, в Югославския драматичен театър (Jugoslovensko dramsko pozorište, известен като JDP – бел.авт.) се състоя втората част от конференцията на Съюза на театрите на Европа (Union of the Theatres of Europe или UTE – бел. авт.), посветена на съвременните театрални структури.

Насред тази задъхана неделя, в която крехкостта на граници между политика, общество и театър беше толкова осезаема във въздуха на Белград, разговарях с режисьора Горчин Стоянович, артистичен директор от 2001 г. на театъра-домакин на конференцията. И понеже ми се струва, че позиция като неговата изисква сериозно умение за създаване на мост между случващото се на сцената, вътре в театралната сграда, и случващото се навън, на улицата или на политическата арена, съчетано с постоянно опазване на артистичната автономност и естетика, то той беше най-правилният събеседник точно в този ден.

© Nebojša Babić

Да започнем от най-очевидния въпрос: Югославия като политическо тяло не съществува вече, но Югославският драматичен театър все още е тук и носи същото име, което Йозип Броз Тито провъзгласява при основаването му през 1947. Защо и какво означава това?

Горчин Стоянович: Много е просто – този театър е бранд и не може да се прекръсти лесно. Не ми харесва да ползвам думата „бранд“ и не го правя с ирония, но се налага, за да обясня добре. И освен това нарочно говоря като бизнесмен. Защото просто никой не преименува добрите продукти. А има два бранда в това поле – Югославския драматичен театър и Югославската кинотека, която по размерите на финансирането си е третата в Европа и четвъртата в света.  И продължава да се нарича Югославска кинотека, защото ако се прекръсти, това значи да се задраскат 70 години традиция и да се започне отначало.

В случая с JDP имаше известни дебати около името на театъра, но те не бяха сериозни и никога не е имало голям натиск то да се промени. Единственото интересно е, че настояванията в такава посока не идваха от крайно дясното, а от умерените националисти. А когато те ми зададат този въпрос, винаги им отговарям едно и също: в Берлин съществува театър Максим Горки. Сигурно са могли да го кръстят Фьодор Достоевски или Лео Толстой, но не са, а са го нарекли Максим Горки, който също така представлява една идеология. Обаче след падането на Берлинската стена никой не понечи да сменя името му. Защото то вече е бранд и то доста известен. И не може да се прекръсти само защото държавата се е сменила. Така че и Югославския драматичен театър няма да бъде прекръстен, поне не по наше време.

 

Това, което казахте, добре илюстрира сложните взаимоотношения между нацията като въобразена общност, културата, политическата представителност и разнородните структури и естествено отвеждате към следващия въпрос, който може би е в известна степен политически некоректен. Но, ако за момент опитаме да игнорираме ключовите контекстуални фактори и се фокусираме само и единствено върху структурите, вие имате опит от живота в транснационално обединение като Югославия, където различни нации съжителстват едновременно. Днес пък имаме Европейския съюз, който, отново с всички уговорки за условността на това твърдение, но в един широк смисъл се стреми да бъде структура, обединяваща под общ свод различни нации. На базата на Вашия опит, кои са добрите и лошите уроци, които научихте и които не трябва да се повтарят или пък трябва да се прилагат?

Горчин Стоянович: Точно така е! А политическите некоректните въпроси са ми любими. Всъщност преди четири години ние тук в Югославския драматичен театър организирахме мини-конференция именно по тези въпроси с намерението да поговорим за мултинационалните, мултикултурните и мулти-еди-какво си цялости. И водещата теза беше просто: Австро-Унгарската империя се е разпаднала заради национализма и като го казвам, имам предвид структурата й, а не политическата система.

Известно е, че тя е включвала части от нашия регион. И например някои от пътищата и железопътната мрежа, които ползваме и сега,  са построени от това време. Модерната инфраструктура е тяхна заслуга. След това се появяват Кралство Югославия и после Социалистическа федеративна република Югославия. И продължават да развиват тази инфраструктура. Сградата, в която се намираме в момента, е построена по онова време. Тъй че, на ниво структура, Югославия е сходна с Австро-Унгария. И също колабира. Тогава какво ни кара да вярваме, че Европейския съюз ще съществува завинаги?

Именно поради това през 2013 поканих като участници трима души – Дубравка Стоянович, страхотен историк, специалист по сръбска история, която е по-скоро левичар в политическите си възгледи; Предраг Маркович, друг страхотен историк, които е по-дясно ориентиран, дори може да се каже, че е умерен националист, но е прецизен учен и никога не би направил компромис с фактите, и Милица Делевич, икономист и експерт по темата ЕС. На базата на случилото се в историческа перспектива и наблюденията им върху настоящите процеси, те тримата предрекоха много от последвалите неща като отхвърлянето на ЕС конституцията в Холандия и Франция, Брекзит. Всичко онова, което хората знаеха и предпочитаха да не си признават.

Дори ми се струва, че един съвсем ранен вариант на проекта „Зони на конфликт“ беше предсказан с тази конференция. Тогавашният президент на UTE, Илан Ронен, дори искаше Белград да стане негова щаб-квартира, но Министерство на културата на Сърбия не разпозна потенциала на тази инициатива.

Разказах тази подробна история, за да покажа, че винаги има добри и лоши неща в тези структури. Но Югославският драматичен театър е доказателство за това, че в този регион ние винаги сме взаимодействали помежду си и продължаваме да го правим. Вероятно не сме канили много хърватски режисьори по време на войната, но въпреки това JDP беше първият театър, който гостува в Хърватска и Босна без никакво външно посредничество след това.

 

Всъщност това беше втората част от въпроса ми, на която вече започнахте да отговаряте, а именно: каква следва да е ролята и мястото на изкуствата и театъра в частност в този тип структури? И как се изпълняват те от представителни институции като Югославския драматичен театър?

Горчин Стоянович: През 1995 в JDP поставихме „Буре барут“ на Деян Дуковски от Македония, с режисьор Слободан Унковски и това представление обиколи света, гостува и в Колумбия, и в Рим. Но най-важното е, че това представление беше първото нещо от Сърбия, което отиде Хърватска и Словения, две държави от бивша Югославия. Също така, първият път в който голям театър гостува на фестивал в Сараево, отново без никакво външно посредничество, пак бяхме ние от Югославския драматичен театър с „Буре барут“. След време словенците дойдоха в два белградски театъра със седем спектакъла. Даже се шегувахме, че това е словенско нашествие. И един от техните водещи актьори ни каза: „ами просто трябваше да дойде в Белград, защото Белград е главният град.“

Всъщност преди време изчислих, че за последните 15 години JDP е гостувал в Загреб много по-често, както и че хърватски театри са идвали в Белград много повече пъти, в сравнение с времената, когато, така да се каже, бяхме едно цяло. И това е красноречиво. Всеки се нуждае от държавност и това е политика. Но на ниво култура ние сме силно свързани и това е нещо съвсем различно.

 

А когато планирате артистичната програма на Югославския драматичен театър днес, към кои публики гледате? Или, ако се върнем към бизнес-езика, кои са целевите ви аудитории?

Горчин Стоянович: Мога да отговоря много конкретно. Нашата публика идва не просто заради сетивното преживяване, но и заради интелектуалното измерение. И аз категорично вярвам, че каквото и да прави JDP, то трябва да сдвоява тези две части. В различно съотношение, но и двете да са налични. Самият аз много обичам да се смея и да поставям фарсове от спалнята, но те не ме държат нащрек по същия начин. A и публиката идва в JDP за нещо повече от това. Дори да опитаме да предложим на зрителите нещо глуповато и комерсиално, те няма да проявят интерес. Което значи, че дори и да искаме, няма как да си позволим да правим евтин театър.

А това е така, защото Югославския драматичен театър винаги е бил съчетание от няколко неща. На първо място е високото ниво на артистични умения и присъствието на най-добрите актьори. При създаването си, JDP се основава на модела на Московския художествен театър (МХАТ) и събира най-добрите актьори от цяла Югославия. Първата премиера се случва на 3-ти април, а в края на юни отношенията с Русия вече са преустановени. Така че този модел не е продължен оттам насетне, но актьорският елит и идеята остават.

На второ място, JDP винаги е бил режисьорски театър, воден от силни режисьорски фигури, създаващи смели произведения. И част от най-смелите и политически ангажирани постановки като „Буре барут“ остават на сцената ни повече от 10 години.

Единствената официална забрана на представление в нашия театър идва през 1969 г. Постановката е артистично, не политически, смела драматизация върху един от най-добрите сръбски романи, „Когато цъфтяха тиквите“ от Драгослав Михайлович. И в нея има следната реплика на едно дете, което се обръща към комунистите, дошли да арестуват баща му: „вие сте по-лоши от немците“ и добавя нещо като „Русия е гадна“. Тито, без въобще да е гледал представлението, го споменава в своя реч и то бива забранено. От този момент нещо се счупва за следващите четири и даже може би десет години в театъра. Не артистично, но отвътре.

През 1985 г. Йован Чирилов, ключова личност в нашата театрална история, бива избран от по-младите членове на трупата и става част от втората управа на JDP. Той познава театъра и от преди, освен това през цялото време работи и за Белградския международен театрален фестивал (БИТЕФ), което го прави много знаещ. И това, което прави той е ясно да формулира четирите основни стълба на нашия репертоар. Не че тях не ги е имало и преди това, но той ги назовава и обособява. Те са: световна класика; наша класика; световни съвременни пиеси; наши съвременни пиеси. И категорично изисква, когато се поставя класика, това да се прави по смел начин. Да е нов прочит на класическо произведение. Както и настоява на това в театъра да влязат по-млади хора, сред които бях и аз. Бях в трети курс в театралната академия, когато поставих първото си представление.

 

Т.е. сега Вие предавате нататък всичко това?

Горчин Стоянович: Да, именно. Единствената ми мисия през последните 17 години, през които съм гравитирал около JDP е била точно тази – да помагам на младите хора да се развиват. Разбира се, идеята за високите стандарти е постоянно налична. Те трудно се постигат, но задължително трябва да се постоянен стремеж. Особено по време на криза! В спокойни времена, когато може да си позволиш седем или осем премиери на сезон, вероятно може да пожертваш една-две. Естествено, дори тогава се стремиш към най-доброто, дори и да не се окаже такова накрая. Но и не може да се сведеш до нечии твърде ограничени потребности. Всеки компромис е добър, стига да не е генералният компромис на това да правиш нещо без артистична причина. Самата тя също може да е погрешна понякога. От артистична гледна точка, аз може да не съм напълно съгласен с всичко, което сме поставяли, но въпреки това стоя здраво зад целия ни репертоар, включително зад неговите най-големи слабости. За късмет, именно благодарение на прецизното ни планиране, нямаме много такива, но все пак.

Иначе моята идея е много простичка: аз се опитвам да предам нататък шанса, даден ми от Йован Чирилов, когато бях млад режисьор. Което значи, че режисьорите сега идват при мен, говорим и говорим, обменяме идеи и размишления, пиеси. Защото, както е във футбола, ако не се справиш в този отбор, накрая ще завършиш в друг от група „Б“ и той няма да е Манчестър Юнайтед. Затова се стремя да предпазя младите хора от това да бъдат пожертвани. И това е, което ние като млади получавахме от Йован Чирилов – грижа и отношение, с които постоянно ни тласкаше да правим добри представления и да не ни остава време за сън.

 

А какво следва? Какво да очакваме на сцената на JDP през новия сезон? И кои са бъдещите посоки, в които гледате?

Горчин Стоянович: В момента работим със Слободан Унковски, много известен режисьор в нашия регион, от Атина до Любляна. Неговият проект принадлежи към нещо като петия стълб на репертоар ни, който се появява периодично, експерименталната работа. Спектакълът му ще е по книгата на Алан Лайтман „Сънищата на Айнщайн“, която не е точно фикционална, тъй като самият автор е учен.

Втората ни предстояща премиера ще бъде на младия режисьор Яна Маричич в Студио JDP по пиеса на Нийл Лабют.

После ни предстои премиера на Ива Милошевич, която поставя „Месец на село“ на Иван Тургенев с участието на международно известната актриса Миряна Каранович.

След това е ред на „Кралят от Бейтаново“, словенска класика от Иван Цанкар, която всъщност е и първата пиеса, поставена в JDP през 1948 г. И ми се струва, че историята на това представление добре илюстрира онова, за което говорихме по-рано, защото сега този текст се поставя от един млад режисьор, когото поканих да поговорим. След известно време той дойде и ми каза, че иска да постави тази пиеса. Аз го попитах дали желанието му се дължи на годишнината на театъра, но той не знаеше за нея и му стана неудобно. А аз му казах: „дори и да лъжеш, няма значение, защото този текст е отличен избор и JDP e правилното място да бъде поставен.“

Колкото до мечтите за бъдещето те са винаги едни и същи: да пазим и развиваме нашата изключителност, отличие и естетика.

 

Published on 26 September 2017 (Article originally written in Bulgarian)