Ролята(ите) на изкуствата в мигрантска Европа?

„…Легендарният пинг-понг клуб е пресъздаден в МУМОК, за да припомни стремежа на Юлиус Колер да преобрази изкуството и неговите институции. Посетителите са поканени да поиграят, да си разменят удари, мнения и позиции. В светлината на настоящата криза на демокрацията, честната игра на Колер изглежда още по-актуална днес.“

Това са последните изречения, които минават пред погледа ми, изписани на една от белите стени на петия етаж в Музея за модерно изкуство във Виена (МУМОК). А зад мен се чува кънтящия звук от топчето за пинг-понг, идващ от една от масите за тенис за гърба ми, на която група посетители ентусиазирано играят. И сякаш заглъхващият звук на всяка топка внимателно задава въпрос, който следващата подема. Мекият, но настоятелен ритъм на тази дискусия, водена с равноделно уважение, остава да тупти в ума ми през целия ден. Тръгвам си от Квартала на музеите (Museumquartie), пресичам леко хлъзгавата, заскрежена улица и влизам във Фолкстеатър, където ще се проведе кръглата маса „Демокрацията в мигрантското общество“.

Докато участниците заемат местата си на сцената на Рот бар и столовете им издават пронизителни шумове, аз продължавам да мисля за Юлиус Колер. За присъствието му; за дързостта му да превърне самия себе си в обект на изкуството си; за тънката му ирония; за здравата му връзка със социално-политическия контекст и различните му пластове, за способността му да не губи личната си навигационна система, въпреки резки промени, на които е съвременник. Роден през 1939 в някогашна Чехословакия и починал в Словакия през 2007, той е сред водещите концептуални артисти на епохата. Случва се така, че живее и твори както в разединена Европа, преградена от Желязната завеса, така и в Обединена Европа, сдружена в Европейски съюз. И по впечатляващ начин успява да запази творчески неутралитет, нужната критическа дистанция, за да изобразява и коментира ставащото в ежедневието, политиката и света на изкуството, както и техните взаимовръзки. А и съумява да осъществява опитите си да размества правилата на познатото, създавайки нови, временни „културни ситуации“, както ги нарича сам. И го прави чрез минималистични, прости, но тежащи на мястото си жестове.

Пример за това е изложбата „Пинг-понг клуб“, открита в Братислава през 1970 г. и пресъздадена сега в МУМОК като част от ретроспективата на Колер. В нея той кани посетителите да играят тенис на маса в изложбената зала, да си подават топчето за пинг-понг според предварително съществуващите правила на играта, гарантиращи равнопоставеност и честност. И тласка към размисъл за правилата като основа на отношенията между хората както на индивидуално, така и на колективно ниво. И за тяхната условност. Превръща познатата спортна практика в многоизмерна метафора и поставя множество въпроси. А, както знаят почитателите му, за Колер, въпросителният знак е не просто изразно средство, но и съществен, естетизиран артистичен жест, с който той многократно си служи.

Въпросителните изречения се оказват и преобладаващата лингвистична структура, която участниците в кръглата маса – дискутантите Мира Джамал, Йоанна Петрици, Тина Леиш, Моника Мокре, Влад Троицки и модераторът Корина Милборн – често използват. Подобно играта на пинг-понг и в този случай организаторите са съумели да положат разговора върху здрава, предварително уточнена основа. Съществен нейн компонент е настояването да не се гледа към настоящата ситуацията с потоците от хора, идващи на континента от Близкия изток, Централна Азия и Африка, като на криза, като на единично, извънредно събитие, което следва да бъде превъзмогнато, за да се стигне до завръщане към нормалността. А на место това да се избере перспективата, че тази ситуация вече е факт, който ще трае, това е новата нормалност, и следователно отношението, подхода и решенията следва да са дългосрочни, а не моментни.

За целите на още по-задълбоченото и ползотворно осмисляне на тази позиция вероятно би било изключително полезно да се погледне и към пребогатото мигрантско минало на Европа. Обхващайки история, свързана с властване над други континенти, до сложните, специфични връзки между Източна и Западна, Северна и Южна Европа, то предлага много поводи за размисъл и ценни уроци. Но времето и вниманието на настоящата кръгла маса се фокусира върху темата за бежанците като най-належаща. Съвсем логично, разговорът първоначално тръгва към най-болезнените проблеми от първа необходимост, които обичайно коментират повечето дебати по въпроса: защитата на основните човешки права, достъпът до информация за тях и механизмите за спазването им, условията и услугите в центровете за временно настаняване, процедурите за получаване на статут.

Плавно, но осезаемо, обаче, с напредващата размяна на тези и примери на масата, подобно на топчета за пинг-понг, започват да се прокрадва и един втори пласт от питания, които постепенно отместват фокуса. Неизбежно се стига до въпроса за идентичността, коя/какво е Европа и кои сме „ние“. Той изкристализира най-ярко с изказването на Влад Троицки, който метафорично я описва като библиотека, ценна със своята колекция от издания, от която всеки е добре дошъл да вземе книга, която желае да прочете, но трябва да уважава правилата на самата библиотека и не трябва да внася храна и напитки, примерно. Тина Леиш на свои ред предлага Европа да се мисли през образа на супермаркета, който е по-широко достъпен за гражданите от всички социални класи и всеки може да допринесе за съдържанието на етажерките му.

И настъпва миг на тишина. Поне за мен. Защото в дискусията се е отворило голямо, празно пространство за преосмислянето на няколко важни теми. Особено значими в логиката на разбирането, че всъщност вече живеем в мигрантски общества и така ще бъде. Като за начало, тук се оказва изходната позиция за многократно водения, но все така актуален разговор за достъпа до култура, елитизма и интелектуалната затвореност на част от средата и някои определящи го институции. Също така това е и мястото въвеждане на дебата за ролята и ролите на изкуствата, конкретно в настоящата рамка и променената социална ситуация. Тук изплуват и питанията за това: къде в европейските общества се намира театърът в този момент, спрямо собствените си членове; какви видове йерархии съществуват и как работят те; какъв може да е приносът на театъра в процеса по взаимодействие с новопристигащите; как могат и трябва да реагират различните по мащаб, финансиране и присъствие структури – от национални театри, до независими колективи и индивидуални артисти; накъде следва да отправя своя поглед самата сцена, към какво и чрез какви артистични подходи да се стреми. И, разбира се, още много, много въпроси, които биват интуитивно загатнати, споменати или обсъдени от участниците в кръглата маса.

Като отново трябва да се подчертае, че никоя от тези теми не е нова, но настъпилите промени в европейските общества с бежанските вълни хвърлят нова светлина, създават нова „културна ситуация“, предлагаща възможности, но също така и изискваща предоговаряне на правилата на играта, за да можем да я играем заедно. Директно или не, настоящата кръгла маса съумява да набележи и няколко посоки, към които да се отправи поглед в търсене на отговори на поставените въпроси. Като за начало просто се оглеждам наоколо из сградата от 19 век на Фолкстеатър с богатия й, запазен интериор, по чиито стени обаче, на места се забелязват петна с липсващата боя и намек за упадък. В буквален превод името му означава „народен театър“ и е сред водещите институции от мащаба си. Затова ми се струва ясен знак, когато такава институция, съвместно с влиятелна, трансевропейска мрежа като Съюза на театрите на Европа, организира кръгла маса по темата за втори път.

Други две посоки са подсказани от двамата участници в кръглата маса, занимаващи се професионално с театър. Влад Троицки споделя своя възглед, че именно театралната сцена е едно от местата, способни да задават трудните обществени въпроси, като разгърнат и изразят в дълбочина сложните социални ситуации. И то в пълнотата им, включително с аспектите, които често остават премълчани в личното и политическото говорене. Тина Леиш пък допълва, че тя вярва в ефективността на театъра, но само когато той съумее да излезе извън интелектуалният, елитарен балон, в който обичайно функционират големите театрални институции.

А още една стъпка напред ще е да обърнем внимание на заниманията на двамата дискутанти. Троицки е артистичен директор на известния независим украйнски театър ДрахаБраха. По време на бурните протести в Киев през 2013 – 2014, трупата и ръководителят й активно участват в случващото се на площада, извън театралната сграда. Тина Леиш пък е сред основателите на артистичния колектив “The Silent Majorite” (в превод „безгласното мнозинство“ – бел. Авт.), сформиран за да подкрепя бежанците в тяхната борба за права и подобряване на условията, в които живеят. Последният артистичен проект на Троицки е цирковата опера „Вавилон“ в „Нова опера“ в Киев. С него той коментира кулата като метафора и основополагащ мит, докато същевременно осмива жанра на класическата опера. По същото време Леиш участва в репетициите на мюзикъла „Трайскирхен“ (едноименен с австрийски град, близо до който се намира най-големия бежански лагер в страната), в които участват бежанци.

Ето така топчето за пинг-понг остава във въздуха: на една и съща маса за игра, но и между различните маси, когато се налага. И измежду успокояващите му, повтарящи тупкания, ясно се дочува твърдението, че изкуствата и театърът в частност, могат да играят много роли в днешните мигрантски общества. Няма рецепти, но е нужно пак и пак да се поставят въпроси. И правилата на играта да се предоговарят.

 

Published on 31 January 2017 (Article originally written in Bulgarian)