Лаборатория за дигитални пророчества

Древногръцка легенда разказва, че Зевс решил да определи къде е центърът на света и пуснал два орела да летят от двата противоположни края на небето – единият от изток, другият от запад. Траекторията на полетите им се пресякла над град Делфи, разположен на един от склоновете на планината Парнас. Зевс отредил, че там е „пъпът на света“ и отбелязал мястото, поставяйки камъка Омфалос. В последствие там бил издигнат храмът на Аполон – най-важното и влиятелно светилище в Древна Гърция, където Пития разкривала своите пророчества през определени месеци в годината.

През 21 век обаче центърът на Земята временно се е преместил в Кьолн, Германия. На площад Офенбах, за да сме по-конкретни. Точно там срещаме делфийския оракул в края на театралното преживяване digi/topia. В него са въвлечени 30 непрофесионални актьори (с изключение на няколко по-възрастни членове на трупата на театъра) на възраст от 13 до 78 години. На всеки 15 минути те въвеждат нова група от 12 „обекта на изследване“, т.е. зрители, в своята перформантивна инсталация, проиграваща няколко възможни сценария за бъдещето на света, които те си представят. Цялото преживяване трае около 90 минути, а действието се разгръща между двете сгради на Шаушпил Кьолн, голяма част от които са в ремонт в момента. Подобно на полета на двата орела, digi/topia също прелита през две възможни, диаметрално противоположни, траектории към избраната тема: утопичната и дистопичната. Към края на представлението те се пресичат в сцена, в която публиката стои в кръг и всеки показва на останалите своя аватар, който е създал преди секунди на получения на входа на последната стая таблет, когато две момичета в ролята на делфийския оракул, се появяват и започват да танцуват между хората, произнасяйки пророчествата си под формата на мистични фрази.

Според дигиталните дири, умишлено оставени на официалния Instagram профил  на проекта, първата репетиция на трупата се е състояла на 25 февруари 2019. Актьорите са работили заедно с театралния режисьор и педагог Басам Гази, артистичния мениджър Салиха Шагази и драматурга Юлия Фишър. А крайният резултат подсказва, че репетиционния процес е бил добре модериран и структуриран, но и същевременно взаимен и колаборативен. И от него се е появило едно лично за всички участващи изпълнители представление, което отразява техните настоящи притеснения, страхове, размишления и положителни очаквания към близкото и по-далечното бъдеще.

Тяхната digi/topia бе представена пред публика в периода от 17 до 19 май. Представлението е съставено от 4 основни фази, които следват една след друга и са ясно обособени, а и началото на всяка бива недвусмислено съобщавано от някои от персонажите: „встъпление“, „утопия“, „дистопия“ и „диги/топия“. Като цяло техният театрален научен експеримент е рамкиран и поместен в кодировката на лаборатория, която изследва бъдещето – често срещан образ, когато се говори и мисли за предстоящото, който съдържа в себе си идеята, че то може да бъде предвидено, насочвано, контролирано и дори предрешено. И изследователите, заедно с всички други персонажи, които обитават това измерение, деликатно и много ритмично превеждат и си предават зрителите от сцена в сцена.

Фаза „встъпление“ започва още от входа на театъра, точно до касата, където любезните членове на екипа на лабораторията събират подробна информация за „обектите на изследване“, включително размер на обувките им. После двама млади учени в бели престилки посрещат публиката на сцената в една от театрални зали на Шаушпил и им помагат да се калибрират и потопят в света на експеримента digi/topia с помощта на очила за виртуална реалност и недълга, тематична анимация. Това е единственият момент в цялото представление, когато публиката пребивава в реално действащо към момента театрално пространство, но дори в него театралната конвенция е преобърната, защото зрителите са на сцената и самите те са главни герои в логиката на представлението. Освен това обичайната ситуация на гледан – гледащ е разместена поради факта, че всеки от групата носи очила за виртуална реалност и следователно гледа вътре в тях. Единствено актьорите, играещи изследователите в лабораторията, наблюдават зрителите, докато всеки от тях, сам по себе си, защото пускането на филмчето става последователно и в отделен момент за всеки, гледат анимацията. От тази сцена насетне пътуването digi/topia продължава изцяло в онази половината от една театрална сграда, която обичайно следва да остане невидима за любителите на това изкуство – коридорите зад сцената, гримьорните, гардероба, репетиционните зали, мазето и голямата сцена, разположена от другата страна на площада, която е затворена за външни посетители от 2013 година насам за ремонт и в момента е строителна площадка.

Следва фаза „утопия“ – един жанр, който провокира и предизвиква човешкото въображение с особен интензитет след публикуването на едноименното произведение на Томас Мор през 1516 г. –  която би следвало да отвежда „обектите на изследване“ във възможно най-доброто бъдеще, според авторите на digi/topia. В това измерение ги посреща откривателя на първата машина за пътуване през времето от американската научно-популярна филмова трилогия от 1985 г. „Завръщане в бъдещето“, д-р. Емет Браун – Док. Неговата поява е една от малкото директни референции в представлението и недвусмислено показва избора на авторите му работата им да е в директна връзка с популярната култура. Темите и визиите за бъдещето, представени в тази фаза на инсталацията, включват сюжети, представящи: радостта да избереш да продължиш да остаряваш, въпреки че ти е предложено решение за вечна младост; постигането на модел на балансирана и добре грижеща се за гражданите си държава, който трябва да бъде разпространен по света; удоволствието от приятните почивки в космоса; постигнатият екологичен напредък, очертан през разработката на робот, унищожаващ пластмаса и цялостната промяна в светоусещането на хората, които са се научили да живеят доволно само с онова, което същински им е нужно; съществуването на съвършена любов, която е безтелесна, защото е изцяло виртуална, базирана на безпогрешен алгоритъм, който напълно отговаря на нуждите на влюбения. Част от показаните казуси всъщност звучат двояко, в някои прозира ирония или пък стремеж към дебат. Онова, което ги прави подчертано утопични е отношението на персонажите, които се намират в съответните ситуации: когато публиката ги среща, всички те са видимо доволни и щастливи, собственото им отношение към случващото им се е като към нещо добро и приятно, дори в случаите, когато отстрани това изглежда не задължително така.

Именно този тон на отношение на героите напълно се преобръща, когато 12-членната група зрители навлиза във фаза „дистопия“ – сенчестият двойник на утопията, който осезаемо преобладава в литературата и изкуството на 20 век. „1984“ и „Фермата на животните“ на Джордж Оруел, „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, „Одисея в космоса“ на Артър Кларк са само част от най-известните заглавия, за които всеки се сеща, когато понятието, означаващо „измислена държава или общество, обикновено тоталитарно или преживяло апокалиптична катастрофа, в което битува огромно страдание или несправедливост“ (според дефиницията на Oxford dictionary – бел.а.), бъде споменато. В контекста  на представлението digi/topia е полезно да се отбележи и тенденцията от последните години, която, подхранвана от платформи като Netflix и HBO Go, доведе до особен интерес и популярност на жанра на дистопичните сериали като „Черното огледало“ (Black Mirror), „Дневниците на прислужницата“ (The Handmaid’s Tale, по едноименния роман на Маргарет Атууд от 1985 г.), „Обществото“ (The Society), „Западен свят“ (WestWorld) и много други. Наративната стратегия на повечето от тях е да изграждат малко по малко, епизод след епизод, цялостна картина на съсипания свят, за който разказват. Друг драматургичен избор прави „Черното огледало“, в който всяка серия е самостоятелна и представя отделен, конкретен казус, случващ се на персонажи и на места, които не се появяват повече, който поставя етически проблеми. Такъв подход избира и представлението digi/topia, в което публиката преминава през серия от отделни сцени, във всяка от които се представя отделен етюд с герои, които не се появяват втори път. Разказвателната връзка между тази серия от отделни ситуации е общата рамка на представлението и отделните му фази, в които те са разпределени, заедно с ярката тематичната нишка.

За да навлезе в дистопичната фаза на digi/topia, публиката бива оборудвана с предпазно облекло, типично за работниците на строителен обект – обувки с дебел грайфер, каски и светлоотразителни жилетки – жест, който подчертава заплашителността на предстоящото, а после и бива отведена долу, в мрачното, влажно мазе между двете сгради на Шаушпил Кьолн. Тук живеят професорката и момичето, което й е лабораторен обект и което полудява и иска още дози счупени стъкла; възрастният библиотекар, който всеотдайно се грижи за книжните си червеи; екологът, който е силно разтревожен от факта, че вече не е останала никаква природа; момичето, обсебено от харесванията в социалните мрежи, което изпада в истерия, защото не успява да завърши поредната си публикация, тъй като й пада батерията; параноичният мъж, който е убеден, че на всички вече са им имплантирали чипове много отдавна; арогантната роботка, облечена в официалната вечерна рокля, която информира зрителите, че роботите отдавна вече командват хората и те правят именно това, което се иска от тях; възрастната актриса, която си припомня колко приятното е било чувство да играеш на живо на сцената и да си реален човек.

Докато зрителите преминават през фаза „дистопия“, изследователите от диги/топичната лаборатория видимо се отдръпват, заемат позицията на наблюдатели, които само съпровождат „изследователските си обекти“.  Няма ги вече хората с белите престилки, а край публиката пребивават единствено служители от персонала, които се грижат за сигурността и тихо следват групата, без да взаимодействат с членовете й, докато зрителите разглеждат предложената им „експозицията“ от хиперемоционални, депресирани и тъжни персонажи, която населява зле осветения коридор под земята.

Те се завръщат едва в последната фаза – самата „диги/топия“. Тя започва отново горе, на светло, а няколко минути след навлизането в това пространство се появяват и делфийските оракули, които започват да танцуват сред публиката и да произнасят магичните си слова. По този начин създателите на представлението свързвате двете показани крайности на възможно най-доброто и възможно най-страшното, изграждат своя мост между тях. И припомнят, че стремежът да се предвиди бъдещето не е от днес, както и че онова, което предстои е едновременно непредсказуемо, но и зависи от хората в настоящето.

 

Published 27 June 2019