Фестивалите като „държави на културата в държавите“
От 24-ти ноември до 4-ти декември в Клуж (Румъния) се проведе петото издание на Международния театрален фестивал Interferences. „ОООО – Сънят на Гогол“ (по „Невски проспект“, „Иван Фьодорович Шпонка“, „Женитба“ и „Записки на един луд“ на Николай Василиевич Гогол, текст и режисура: Маргарита Младенова и Иван Добчев) на Театрална работилница (ТР) „Сфумато“ беше един от 22-та спектакъла от 14 страни, говорещи на 13 езика, съставили богата програма на събитието. Това е второ участие за трупата в десетгодишната история на фестивала, след като през 2012 г. гостува с „Жули, Жан и Кристин“ (по „Госпожица Юлия“ на Аугуст Стриндберг, режисьор: Маргарита Младенова). „Сфумато“, член на Съвета на театрите в Европа (СТЕ) от 2011 г., е театър-лаборатория, стремящa се към задълбочено театрално изследване, за целите на което си служи с дългосрочни програми, майсторски класове, ателиета и паралелни програми.
Проф. Маргарита Младенова, театрален режисьор и съосновател на ТР „Сфумато“ (заедно с проф. Иван Добчев), разказва повече за преките си впечатленията от фестивала, от позицията на участник в две негови издания, за смисъла и ролята на фестивалите в съвременната културна ситуация и за мястото им в собственото творческо светоусещане на екипа.
ТР „Сфумато“ редовно участва по фестивали в цял свят. Според вас каква е ролята на фестивалите в съвременната културна и театрална ситуация и къде на тази карта се разполага Международният театрален фестивал Interferences?
„Сфумато“ е фестивален театър. Не защото мислим и правим неща специално за фестивалите, а защото, особено в днешния контекст, именно фестивалите са тези културни и творчески пространства, които проявяват интерес към търсене на по-особен език, иновативни методологии, творчески техники, процеси. Те са „държави на културата в държавите“, които настояват театърът, като живо изкуство, да остане изкуство.
За нас фестивалът Interferences в Клуж е един от най-сериозните фестивали в тази част на Европа. Ние имаме дългогодишни контакти и партньорства с около четиридесет фестивала. На много от тях сме гостували по няколко пъти – в Авиньон (Франция), Есен (Германия), Нанси (Франция), например. Били сме в Япония, Корея и многократно сме били по фестивали в Централна Европа. Но за нас двамата с Иван Добчев, и за нашите актьори, участието в Interferences носи чувство на пълнота и удовлетворение от високите нива на обмисляне, провеждане, отглеждане и на постигане на това фестивално пространство. Като се почне от по-малките детайлите, през екипите и обслужването, до форумите, предвидени в програмата – имам предвид срещите и обсъжданията, а не просто показването на представленията. И публиките. Защото този фестивал има една изключително внимателна публика, която е отгледана и знаеща. Срещите с нея на мен ми приличат на това да попаднеш на музикален концерт, където всички знаят нотите и партитурите.
Така например след представленията имахме много силно обсъждане. И там стана дума за това колко е различен „ОООО – Сънят на Гогол“ от „Жюли, Жан и Кристин“. Зрителите не просто правят разлика, а я анализират концептуално и в творчески план. Това значи, че там ние се срещаме с един развит поглед, внимателен и усетлив, който отглася нашите процеси и намерения. За нас това е важно откъм бъдеще, а не просто да имаме пълна зала и да се случи добре представлението, да ни изръкопляскат и да се приберем. Същинският ефект, ефикасността на тези срещи, надхвърля пребиваването ни на място.
А какво би могло да направи цялото преживяването още по-пълноценно?
Има едно желание на трупите, което винаги присъства, когато са поканени на фестивал: да могат да пребивават по-дълго от времето, нужно за тяхното участие, за да видят повече неща от програмата и да се срещнат с колегите си. Поначало това седи в етимологията на самата идея за фестивал: първо да се съберат артистите и да пребивават заедно в едни общности. Но особено след 2010 г., в контекста на наложената логика представлението да излиза като стока на пазара, тази идея промени патоса си. Сега фестивалите са по-скоро за публиките, отколкото за срещи между артистите. Но, според мен, театърът не бива да се отказва от тази посока. Точно в тази ситуация фестивалите трябва да искат и да търсят възможности да отварят пространство за артистично сътрудничество. Защото няма къде другаде артисти да се срещат с артисти, освен в тези особени фестивални територии. Обсъждали сме това с организаторите на Interferences и това е и тяхно желание, но ограниченията са страшно много.
Но точно тези отзвуци отварят системата и се осъществяват верижни реакции и театрални сътрудничества. И те могат да станат като щафета във времето. Едни неща могат да приключат, а други да породят естествените си продължения. И когато ние, хората занимаващи се с театър, мислим по този начин и изпитваме тази нужда, то никой не ни пречи да се събираме в такива общности.
Вижте например майсторските класове на СТЕ. На тях ние изпращаме интересни млади хора, отворени към познание през опит. От 2011 г., когато ТР „Сфумато“ стана член на СТЕ, до сега участниците са повече от десет. Двама от тях, които бяха на майсторски клас при Лев Додин в Санкт Петербург, попаднаха в един кръг от хора, които сформираха театралната трупа ISO, която е към СТЕ, и вече прави опити да създаде перманентно собствено битие.
Етимологически „фестивал“ произлиза от латинското “fēstīvus”, което означава празничен, щастлив, радостен. Знаем че Античният театър също е силно свързан с празничното, екстатичното, прекъсването на ежедневното, линейно време и отварянето на пространство за вертикална връзка с трансцедентното. В този смисъл театралният фестивал би следвало да множи тази празничност, да се превръща в празник на празника в празника. Това ли правят съвременните фестивали?
Това е патосът на всеки фестивал и той стои. Каквито и да са приоритетите, темата, собствена болка и предметът на любопитство на конкретното издание. Самото театрално действо, природа на срещата, е в една надреалност – на границата между истината както „всички я знаем“, като житейска реалност, и изключителното, извънредното, празничното, пълното битие, каквото е изкуството. Двете се събират концентрирано, интензивно и не просто механично, а през този ръб, на който съществува самото представление като надреалност.
И многоъгълникът, който се образува в резултат от сбора на всичките „ръбове“ във фестивалната програма –
– повдигат цялото това съществуване на фестивала по вертикала, което не следва хоризонтала на ежедневието. То е извънредно.
По-рано споменахте фестивалните публики. По силата на тази логика те са различни от тези, влизащи редовно в залата, където играе една трупа и където всъщност е създадено представлението. В този смисъл възможността за среща с тях е еднократна. Това прави ли я по-интензивна и как я изменя?
Фестивалното участие, с присъщото му присъствие, напрежение и свръхконцентрация, правят трупата и целия екип гладни и искащи една по-висока среща. Същото важи и за публиката, която гледа нещо, което няма как да види извън рамките на фестивала. Тази единственост на срещата й предава изключителност и интензивност. Фестивалните представления винаги са по-вдъхновени.
Макар че като казвам „по“ и се замислям как в „Сфумато“ вече десета година се играят две от трите представления от програмата „Стриндберг“ – „Жюли, Жан и Кристин“ и „Мъртвешки танц“. Те са обиколили света, имали са изключително мощни вертикални движения при срещите си с публиките си. И пазят този дух. Представлението всмуква, добива памет за извънредност, която след това съхранява и възпроизвежда. Защото по презумпция, която и да е вечер, срещата с публиката е извънредно преживяване: и за представлението, и за зрителите. Ето така трябва да се гледа. Другото е инерция.
И именно постоянното съжителство на тази изключителност и моментност с траенето, на живата среща, с нейния висок риск и крехкост, с жилавостта на спектаклите, са сред качествата, превръщащи всяко театрално представление в неповторимо преживяване.
Сега започва, сега се извървява и се случва отново. И е крехко, но е и мощно. Бори се за високата си среща. В този смисъл фестивалните преживявани акумулират, зареждат самите представления не просто със самочувствие, но генерират енергия, която им позволява да могат да издържат на по-тежки и по-трудни ситуации – например, да се преборват с по-индиферентни сблъсъци и срещи, каквито има.
Казахме какво се генерира и придобива от фестивалните участия. Но има ли нещо, което се губи и изхабява в тях?
Разбира се. „Сфумато“ е театър, който от тридесет години пътува. И срещата на чуждестранния зрител с горещото наше представление е много по-отговорна и тежка. Особено през езиковата бариера и субтитрите. Защото възприятието на зрителя се раздвоява. Той трябва да чете горе какво казват актьорите и в същото време да потегли след представлението. Да влезе в това случване със сетивата си.
В срещите с публиката по света често сме разговаряли за това. Радостното е, че има една група зрители, които казват, че от един момент нататък, дори да не знаят предварително текста – защото има много зрители, които познават пиесите и с тях комуникацията е много по-пряка – изоставят опита за четене на всички субтитри и влизат в представлението. Поглеждат по дума само където е крайно необходимо и от контекста разбират. Възприятието се настройва на един над- или подлингвистичен, чисто театрален изказ. Там срещата се случва. И в нея узряват и двете страни. Езикът не е единствената „писта“. Това, което се изрича, не обяснява това, което се случва. То се случва през енергиите, през образа, през партитурите, през хореографията на живеене, през жеста, който също е текст, движението , което е текст и послание.
И за да завърнем отново разговора в хронологичните рамките на линейното време, трябва да признаем, че тази изключителна среща с публиката се случва за ограничен брой часове. На фестивала Interferences „ОООО-Сънят на Гогол“ имаше две изигравания от по около два часа в рамките на един ден. В тази перспектива, ако погледнем към фестивалните участия от малко по-приложната им страна, можете ли да разкажете колко време, усилия, път, подготовка и прочее са вложени от страна на целия екип – от артистичен до технически?
Веднага ще ви кажа. Това участие на нас ни отне четири дни. Първият ден тръгнахме сутринта и стигнахме късно през нощта. На следващия ден адаптирахме от късния следобед до през нощта. В деня на двете представления от сутринта продължихме да адаптираме. Това са сложни, тежки, скрити от зрителя, часове на подготовка на всяко нещо от представлението. Разбира се, всичко това е уговорено в дълга кореспонденция преди това, на базата на размяна на техническа информация. И при цялата предварителна подготвеност, за да се случи цялото това – скачването в малко по-други размери и мащаби, да се включат актьорите, да се проверят титрите, всичко това да се напасне и тогава да започнат двете представления – отнема време. После имахме представление от 16 часа и второ от 22 часа.
На другия ден имаше обсъждане в 10 часа, качихме се в автобуса в 12 часа на обяд и в 12 вечерта бяхме в София. Трудно е, но ние обичаме да пътуваме. Искали сме това да бъде така. Актьорите ни и нашият екип не се оплакват, колкото и да са тежки пътуванията. Даже има един дух на самото пътуване, приятно е, че пребиваваме заедно в едни часове, в които можем да си кажем недоизречени неща за представлението или друго. Или пък те просто играят на „Асоциации“, слушат музика, спираме където си решим. Това е продължаване на нашето съществуване заедно.
Номадският код на живеене е присъщ етимологически на театъра. Много театри в днешно време са уседнали и рядко го правят. И когато го правят им тежи. Ние от самото начало сме заложили върху този модел. Когато създавахме ТР „Сфумато“ като лаборатория, търсеща нови изкази и съдържания, много ни се искаше да не си гледаме в краката, а да можем да проверяваме търсенията си през срещи. През отварянето на формати каквито са ателиетата. Те предхождат всичките ни големи процеси и са базисен модел на съществуване на „Сфумато“. Когато имаме творба-резултат, тъй като не сме репертоарен театър, а работим на програми, искаме да я проверим през такива високи фестивални участия или отговорни, взискателни турнета, пред други мерки и публики.
От самото начало ние сме настоявали да бъде така и още от първите години организираме „Сфумато“ ревюта“. На тях каним партньори, на които държим, да дойдат в София, за да гледат. Идват, гледат, канят ни. Там ни гледат други селекционери, а после те ни канят. Например, когато участвахме с „Черното руно“ (авторски спектакъл, създаден и поставен съвместно с Иван Добчев в рамките на програма „Архетипи“, 1997 -2000) на фестивала в Авиньон (Франция), от Центъра за изпълнителски изкуства в Шизуока (Япония) бяха изпратили свои селекционери. Те гледаха представлението и веднага след края му ни поканиха на техен фестивал. И това е най-естественият и безкомпромисен принцип на случване на нещата. Затова организираме тези форми, посредством които, който е любопитен към това, което „Сфумато“ прави, може да дойде и да го види. Ние предпочитаме да не разчитаме на заснети представления, защото те не могат да заместят живия поглед и живата среща. И това се случва, и продължава да се случва. И „Сфумато“ ще го има, докато се случва. Ако по някакви причини уседнем, вдигнем ръце и поемем битието на един театър, който просто оцелява, „Сфумато“ ще престане да съществува.
Published on 21 December 2016 (Article originally written in Bulgarian)
